НАЧАЛО, СРЕДА, КРАЙ...И ПАК НАЧАЛО

Това
е по-страшно от призрак,
скрит зад секундарната стрелка.
Това
е по-страшно от живота,
защото не свършва със смъртта.
Това
е по-страшно от смърт,
защото няма гроб, над който да виеш,
и няма с кого да говориш наум,
и няма снимка, пред която да се свиеш…
И е кошмар – да сънуваш,
и е кошмар – да си буден в нощта…
И не искаш да бъдеш никъде,
и не искаш да бъдеш сам…
И не искаш да бъдеш с никого,
и не познаваш своето тяло…

Това
е по-страшно от край,
защото е страшно
начало.


Е, това е. НАЧАЛОТО на КРАЯ започна преди доста време, и като всяко НАЧАЛО и то си има КРАЙ. КРАЯТ на това НАЧАЛО най-после настъпи и разбрах, че колкото и да се бориш, колкото и да не ти се вярва, КРАЯТ винаги настъпва.
Сега...е време за ново НАЧАЛО, страшно НАЧАЛО, трудно НАЧАЛО, но нали ви казах, всяко НАЧАЛО си има КРАЙ, така че и с това няма да е по-различно. Все някога ще настъпи КРАЯТ на това страшно НАЧАЛО :))...успокояваща мисъл.
Няма нищо по-трудно от НАЧАЛОТО ( без значение дали е страшно или хубаво ), защото то си има правила:
1. Нямаш право да вземаш нищо от КРАЯ за да улесниш НАЧАЛОТО!
2. Когато започваш НАЧАЛО, всичко трабва да е ОТНАЧАЛО! ( да се учиш отначало, да свикваш отначало, да се успокояваш отначало, да търсиш отначало... )
3. Когато те налегне отчаяние и страх от толкова много "НАЧАЛО"...спомни си правило N 1 !!!

Аз изгубих смисъла на моите НАЧАЛА, точно както думите когато ги повториш много, много пъти. Те вече не означават нищо. Имах твърде много НАЧАЛА, и се изморих от тях, вече не искам ново НАЧАЛО и нов КРАЙ след него...иска ми се малко СРЕДА. И все пак започвам ОТНАЧАЛО, ще се постарая това на НАЧАЛО да няма край...само СРЕДА.

Полетът - моят "life" мотив...

"Снощи сънувах, че съм пеперуда...и днес се питам, дали съм човек сънувал пеперуда или пеперуда, която в момента сънува, че е човек?"

Аплодисменти за момичето, което се опитва да преодолее гравитацията,

аплодисменти за момичето, което заряза спокойствието за да гони вятъра,

аплдисменти за момичето, което се хвърли със затворени очи в бездната.

От доста време падам стремеглаво надолу и все отлагам момента, в който трябва да дръпна връвчицата и да отворя спасителния парашут.Харесва ми усещането, че летя.Проблемът е, че вече няколко пъти за малко да премина критичната граница, след която каквото и да правя, сблъсъкът с твърдата земя е неизбежен.И въпреки това подължавам да скачам с все по-голямо безрасъдство.Нямам представа как ще завърши всичко, но повярвайте ми усещането си заслужава.

Когато започнеш да летиш, все по-често гледаш небето, отколкото земята.

Когато се отпуснеш на течението, преставаш да се препъваш в камъните по-пътя.

Когато повярваш, че си пеперуда, никой не може да те убеди, че си просто човек.

...

Нощта отново ме грабна в обятията си.
Прозвучаха първите акорди от нашата песен и танцът започна.Сгуших се удобно в прегръдките и и я оставих да ме поведе.
Обичам срещите ни...Тя познава всяка извивка на душата ми и никога не ме настъпва.Тя обича хубавите книги и често ги споделя с мен.Тя слуша любимата ми музика и двете танцуваме до изтощение.Можем да стоим с часове и да наблюдаваме звездите...Хубаво е да я познаваш.В нейната компания забравям за проблемите, чувствам се жива!

Тя никога не ме е предавала, завръща се всеки път отново и отново.Няма обвинения, измислени думи или неудобно мълчание, не се чудиш ще ти се обади ли скоро, ще те разбере ли правилно...Само споделена любов и пълно отдаване.

Обичам чувството за безнаказаност, което носи със себе си, размитите очертания на реалността, греховното удоволствие от танца ни през вечността...

За маските и хората

Ще ходя на маскен бааал!!!
Идеята беше страхотна, но ето, че имам проблем.Не мога да реша как да се маскирам.Прерових целия си гардероб...и нищо.Тези ежедневните направо ги изхвърлих на леглото - всички са ги виждали.Прекалено малка, твърде лятна, ужасно мрачна, отдавна остаряла...Как може човек да има толкова излишни маски?!Явно имам проблем с маските.Харесвам си някоя,слагам я...и само след два дена вече ми е омръзнала, или решавам, че не ми отива, или си избирам някоя по-нова и актуална.Естествено не виня само себе си.При такова разнообразие - нормално е човек да се изкуши.Имам и две - три любими, който постоянно си нося, но не върви да отида пак с тях на бала.
Явно ще трабва да си търся нова.Е, след като е неизбежно, по - добре да се успокоя с мисълта, че на човек никога не му е излишна още една маска.

Сбогом

Днес беше един от онези дни...от онези специалните,които на пръв поглед са съвсем обикновени,но ти си знаеш, че не е така.Нещо витае из въздуха,усещаш го,сетивата ти се изострят...и то неусетно се случва.В такива дни си вземаш решения, такива,съвсем малки и лични, само за себе си.
И си стоиш на кафенце с приятели бъбрите си за обичайните глупости и ти ей така между другото се променяш...Първо си уплашен.Толкова пъти си давал обещания,които не си спазвал...После си отчаян - знаеш защо не си ги спазвал,защо този път да е различно?Следва неизбежната равносметка ( някъде между обедното кафе и следобедната биричка на капаните) - това е дълъг и болезнен етап от промяната.Толкова грешки,толкова пропуснати възможности,толкова спомени...И в едим момент се сепваш.Стига "толкова"!Този път ще го направиш за себе си.Ти си такъв прекрасен егоист.Лесно е да излъжеш майка си, можеш да разочароваш приятелите си, но найстина не обичаш да нараняваш себе си.
Сбогом.
...а слънцето напича толкова приятно, мирише на море (или по-скоро на изгнили водорасли :)),приятелите ти са по-прекрасни от всякога ( много си ги обичам)...и ти си спокоен - най-окончателните решения се вземат в такива "обикновени" дни.

Мога ли?

Много ми е трудно.Започвам начисто.Нова съм.Искам да ви покажа...да ви разкажа...но толкова дълго съм чела мислите на други хора, че май вече съм изгубила своите собствени.
Бедата е там,че в същността си хората изпитват едни и същи чувства.Преживяват едни и същи трудности.Радват се на едни и същи неща.И какво се оказва накрая?Все някой,някъде вече го е написал и описал, обикновенно този някой притежава ненадмината уникална дарба ( я поет,я велик философ ) и какво ти остава на теб, дребния човечец...разбира се - да го copy и paste -неш... и си много горд, защото това са си твоите мисли, най-съкровените...нищо, че не си ги писал ти.И така свикваш,толкова е удобно, бързо, лесно...,че в един момент преставаш да мислиш.И така до деня, в който вече не искаш да си индигото под хартията и десния бутон на мишката.ИСКАШ ДА МИСЛИШ!Искаш другите да познават теб, не прекопираната ти самоличност.Сядаш и си уверен, че знаеш кой си.Ето, толкова е лесно, просто пишеш, пишеш, пишеш...но когато трябва да натиснеш бутона "publish", започват съмненията: достатъчно ли е...не е ли много...дали не трябва...
Ще мога ли да бъда себе си?